АНИМИСТИЧНАТА ТЕОРИЯ ПРЕЗ ХХ И XXI ВЕК

След като духовните учения са презирани и не им се дава възможност да защитават свободно идеите си за устройството на заобикалящия ни свят, се намират учени, които прегръщат тази идея.

Във втората част на есето (Прочетете първата част тук) виждаме, че се намира сериозна и научна възможност да се говори с думите на съвремието за анимистичната наука. Представени са три важни схващания върху които, за сега, се гради научната обосновка за одушевеността на всичко във Вселената.

Грегъри Бейтсън

Идеята за разширим ум може да бъде открита у някои ключови съвременни мислители. Един от най-видните  е Грегъри Бейтсън (1904-1980). Бейтсън изказва предположение, че умът съществува между материалните части на дадена система. Тя, на свой ред, трябва да е достатъчно сложна, за да даде възможност на ума да възникне. Ум следователно може със сигурност да съществува в биологически системи, но не непременно в абиотичното царство на скали, въздух и вода. Той нарича тези връзки между частите на системата “съобщения, докладващи за различие”. Има се в предвид информационното съдържание на тези връзки, което води до себеразширяване или неутрализация вътре в системата..Това съдържание се проявява в сигнали за комуникация като птичите песни и  оцветяването при насекомите например. Бейтсън твърди, че умът е организиран по подобие на гнездо или кошер. Умът на един организъм се открива във връзките на неговия собствен ум, той на свой ред се свързва с по-големия ум на популацията, тя - с още по-големия ум на екологичната единица т.н. до планетата като цяло.

Всяко живо същество е част от “еко-менталната система”. Следователно, ако ние замърсим едно езеро, ще почувстваме това замърсяване в чак до нашия ментален опит. Бейтсън отива по-нататък, като твърди, че осъзнаването не е характеристика на всички ментални системи.Не зависи от съзнанието и дори от себе-осъзнаването  такова, каквото го усещаме ние като човешки същества. Това се оправдава и от факта, че почти всеки физиологичен процес в тялото се извършва без да бъде осъзнаван.

Тази теория е вероятно така дълго чакания пробив за разбиране на света. Тя се превръща и в добра основа за развитие на идеята за анимистична наука.

Биосемиотика

Друга плодородна идея, която може да се инкорпорира в теорията за анимистичната наука, е биосемиотиката. Тя се опитва да разбере живите организми на земята не само като химически и физически обекти, но интерпретирайки ги чрез знаци и символи.

Основното тук е отказът от Декартовото твърдение, че само хората имат умове. Биосемиотиката причислява всички същества като притежаващи ум по същия начин, по който са същества с клетъчна структура, биохимия и физиология.

Всяко живо същество буквално знае какво се случва, защото разчита сигналите, идващи отвън и вътре в него. Тези сигнали са типични за всеки вид и не е необходимо да са разбираеми и съзнателни по човешки начин.

Следователно, според биосемиотиката, има много умове, много гледни точки, съответни на всички видове. Според нея има ментална мрежа, която обвързва всички сигнали в съгласувано цяло. То включва физически, биохимични и поведенчески стимули.

Биосемиотиката е в развитие. През 2010г един от теоретиците й твърди “... семиотичният процес не е някакво викане на духове или дело на човешкия ум”. Той обяснява, че няма нищо мистериозно в природния интерфейс, чрез който организмите са свързани вътрешно и външно в единна биологична организация.

Гая

Глобалната екосистема действа като единодействащ ум и това е нашата жива планета.

Гая е древното гръцко име на божеството на планетата - живата душа на свещената Земя, родена от първичния Хаос, майка на боговете.

Това не е богинята на земята, а основата, върху която стоят всички живи организми; духът, който е в съществата и около тях; тя е майка на хората и на всичко.

Този възглед е преоткрит от Запада 2500г по-късно. Сякаш тази анима мунди е трябвало да бъде преоткрита  и заради екологичната криза на ХХв. Архетипът на богинята е трябвало да се съживи и да превърне планетата Земя в свещен обект.

Голямата ирония ( а и голяма изненада) е, че митичния образ на земята, който ни е толкова нужен сега, се появява от недрата на онова познание, което от столетия отрича одушевената й природа, от самата наука.

Това се случва чрез британския учен Джеймс Лъвлок, който избира името Гая за име на своята теория за  живата, саморегулираща се Земя. През 60те гл на ХХв Лъвлок е работил за НАСА в проект за търсене на живот на Марс. Работейки върху изучаване на атмосферите на Марс, Венера и Земята, той развива хипотезата, че живите същества на планетата не само генерират атмосфера, но и я регулират в рамки, които са нужни за живота на планетата.

Това било радикално предположение. До скоро учените смятали, че водата, сушата и атмосферата създават възможност на живота да се прояви, а не обратното. Живите организми само трябвало да се адаптират към тези условия.

Версията на Лъвлок е точно обратната. Теорията Гая (Lovelock 2000) е холистична и не-йерархична. Цялото съчетание от жива и нежива природа създава системата Гая, която се саморегулира така, че да поддържа планетата възможна за живот през различните геологически епохи.

От така предложената теория следва, че всяка промяна в някаква част на тази система, променя цялата система. Саморегулацията е нейно естествено присъщо качество и науките, които изучават части на това цяло (биология, химия, физика) не могат да са адекватни, ако стоят изолирани.

Гая всъщност се е развила като супер-организъм, ансамбъл от живи и неживи компоненти. Следователно атмосферата е продукт на живота, както и козината на котката.

Всъщност Гая е архетипен образ, който трябва да бъде изпълнен с ново съдържание. Този образ отлично служи на една анимистична наука за Земята, съчетаваща логоса с мита и въображението - интуитивната способност на ума, която ни свърза със световната душа, анима мунди.



Източник: Stephan Harding 2015. In: The Handbook of Contemporary Animism
(Acumen Handbooks) Graham Harvey (ed.)